Той предсказа спин

Мереше събитията със свои мерки и „обеми" - добри и лоши, сегашни и бъдещи.

Най-сложна ще да е била сметката с епидемиите. По съдбата на „холерната" епидемия беше проследявал всички подобни епидемии, откак имаше сведения за тях, и бе установил някакво свое виждане по-специално за две техни особености - кога се появява (какви събития я съпровождат и евентуално предизвикват) и с какво се отличава всяка от тях. Държеше сметка, разбира се, и за пострадалите. Беше доловил някакъв „вътрешен смисъл", някаква върховна причинно-следствена обусловеност, която предопределяше развихрянето на епидемиите по света досега, и намеците за бъдещи бедствия от този род. Бе изработил за себе си нещо като календар на болестите, на епидемиите и „вихрите отсмърти", които, подобно на океанските тайфуни, връхлетя ват от време на време земята, при което не можеше да се каже нищо повече от едно въздъхване: „Горко на тази земя! Горко на тези хора".

- Ето какво - заговори той веднъж в стаичката си, неговото малко, заградено отвред царство, в което на мислите му беше винаги просторно и на прозренията му - далековидно, - не ни чакат добри неща! Тъжна е сметката, която трябва да се плаща.

Течеше седмото десетилетие на XX век. Светът се бе измъкнал ^От войната, за да затъне в студената, отмъстителна вражда, блуждаеща ^п° границите. Мнозина бяха доволни от положението, каквото е (по света), най-вече с оглед на това, което може да стане. Обясняваше с охота къде и защо поставя различните епидемии, които, сравнени една с друга, се подреждат в дълга верига от „атентати", избухващи ту в тази, ту в онази страна - виновни за безброй нещастия и отнесли милиони човешки души.

Епидемията, която имаше предвид, застрашаваше човечеството горе-долу така, както навремето тази от сифилис във Франция и Европа след откриването на Америка. Колко нещастия само бе причинила тя. Да не говорим, че продължава и до днес. Тя не бе просто „случай­ност", пренесена от Колумб за очакваща го Европа, а отговор на цяла редица прегрешения, разюзданост и лицемерие.

- Ще се появи бедствие неизвестно откъде, защото ако то се зададе оттам, откъдето са връхлитали вече други такива, човек ще му намери колая. А сега нещата са отишли дотам, че личността да не бъде в състояние да се противопостави! Много гняв е предизвикал нашего брата, за да разчита на някаква помощ или снизхождение. Ще бъде болест, която ще удари по най-интимното, тъй като то навред е доведено до разврат и разгул. Разврат, лъжа, кражби - печалната троица на човекопадението.

- И как ще се случи? - попитах веднъж, след като бе повторил отново опасенията си за онова, което ще настъпи.

- Пътищата на злото са много... Но злото ще удари човеците в сърцата! Ще бъде немилостиво към онова, спрямо което те са най-вече злоупотребили. И то няма да е, както повечето пъти досега, възнегодуване срещу лъжата и кражбата, лъжа и кражба ще има, но изпъква друго - разгулът! Безсрамието! Поругаването на нещото, от което започва човекът... Там и ще го удари злото! Такава ще бъде напастта, и ще се разпространи навред, и ще се гаври с многознайковците, които превъзнасят нашето време и са измислили какви ли не хитрини! Винаги, когато се е възземал до някоя подобна лукавост, човек неизменно се е главозамайвал. Плащал е скъпо и прескъпо и едва се е отървавал. И сега ще бъде тъй! Само не се знае, ще се освободи ли човекът този път, или като хвърли в ужас болестта, ще се откаже от всички удоволствия и ще промени живота си съвсем.

- Как идвате до подобна идея? - полюбопитствах. Отговори ми по своя предпочитан начин:

- Дадено ми бе да узная.

А най-невероятно - провидял бе напред, прозрял бе ясновидски какво предстои на този свят по силата на своя усет.

Сега някой би казал, че в откритието му няма нищо необикновено. Особено за човек като него, който живееше с глобалните проблеми на своето време и познаваше до съвършенство въпросите на здравето и болестите. Редно бе тъкмо такъв човек да се досети, да „заподозре" какво нещастие, каква заплаха зрее в безгрижието на обществото с леснодостъпни спални, с бързи и леки за уговаряния интимности...

При всеки наш разговор (т. е. всяка събота) Лечителя прибавяше все нови и нови подробности към предсказанието си, което го терзаеше. Страдаше не за себе си - отдавна бе сложил в ред всичко, което го засягаше, и успяваше да постъпва винаги така, както му подсказваше ясновидското чувство. Страдаше за хората. За Отечест­вото си. В откъслечните догадки, с които разкриваше опасенията си от настъпващото, витаеха странни представи и предсказания. Живее­ше с тях повече, отколкото с каквото и да е друго. И не криеше - т. е. не успяваше да скрие, че се измъчва. Връщаше се често към предста­вата за огромна кръчма, в която са се натикали развеселени лекомисленици, и търсят пиене и ядене, вдигат шум, бият се по гърдите, заканват се един на друг. Лакоми за удоволствия, търсят наслади, развлечения и нищо друго. И пият! Доволни, че има какво да пият...

Тази представа тревожеше Лечителя, натъжаваше го със своята неотменимост. С предстоящото си сбъдване на злото.

А може би този Апокалипсис ще бъде друг?

- Ще загинем ли? - попитах веднъж направо.

- Ние загиваме - отговори той тутакси. - Духовно! Още сега... Интонацията му бе такава, сякаш искаше да укори - и чувстваше правото да го стори, но не смееше, примирен в тъжното съзнание, че вече нищо от онова, което следва, не зависи от неговата воля.

Връщаше се към образа на лекомислените пируващи и ги осъждаше по един и същ начин:

- Пили, пели, дошло време да плащат - плакали...

Дата добавления: 2015-06-26