XV. Орфеова женитба со керка на арабска крале. 5 страница

Забахта се жива Юда, замочи се,
Да си роди ду нейна милна сина,
Та се бахте и се мочи малу млогу
Малу млогу три месеци,
Па не може рожба да си роди. 5
Та се рукна гласумъ и подрукна:
„Лу де да си, сестру, тука да си,
Да си земешъ мое душе,
Да си умра млада и зелена,
Немой вече да се бахта, да се моче! 10
Пусту устаналу мое дете
Шо се зачиналу кришемъ афъ темнилу!»
Още рече Юда не отрече,
Гора заечила с' цырну се облекла,
Чи си иде Мора Юда афъ цырну облечена; 15
Афъ десна си рока носи осра сабе,
Афъ лева си рока носи бильки отрувити,
Още близу не е приблизала
Гласъ возвиси дуръ на синю небу,
Па на сестра си дума продумала: 20
„Кажи, сестру, шо ма рукашъ шо ма викашъ?
Язи си бехъ дуръ на крайна земе,
Дуръ да дойда дуръ при тебе.
Мощно ми се дудеелу,
Ела шо да праве оти ми си сестра.» 25
Какъ га виде Жива Юда мощне се потресала,
Утмалъ душе продумала:
„Ой ти сестру, Мора сестру!
Язи си та викамъ да си ми помогнешъ,
Рожба, сестру, вече да си роде, 30
Чи ми се е вече рожба дудеела;
Я ти ми си душла афъ цырну облечена:
Афъ десна си рока носишъ осра сабе,
Афъ лева си рока бильки отрувити,
Може мене да погубишъ млада изелена?» 35
„Аку носе, сестру, ша ги фырле;
Како тебе, сестру, ша си погубе,
Аку ти погинешъ сита земе погинила!»
Още рече не отрече,
Си соблече цырна дреха поцырнела, 40
Осра сабе афъ гора си фырли
Я бильки отрувити си изеде,
Та утиде близумъ ду сестра си.
Какъ хи виде рожба халувита,
Мощне й се натыжилу, нажелилу, 45
Та га пита и га праси:
„Кажи, сестру, шо грехъ си чинила?
Та се дуръ на Бога нагрозилу,
Та си ти е пратилъ рожба халувита,
Дури млада и зелена да загинешъ.» 50
„Шо самъ сестру грехъ учинила.
Утъ Богъ нашла, Леле, Юда Сурвалие,
Шо ма измамила на день на Боже име,
Та се сфодихъ с ясну сонце мое либе;
Вечеръ билу на цырна година, 55
Та се е нагрозилу дуръ на Бога,
И ми прати рожба халувита.»
„Грехъ си учинила, сестру, и кабахатъ,
Шо се сфоди на день на Боже име,
Хемъ е билу вечеръ на цырна година.» 60
„Шо да праве сестру, шо да чина.
Юда Сурвалие ма е измамила,
Чи ша роде дете болежиту нишанлие:
Лику ша си му е као ясну сонце,
Ша си има криле пудъ мишници, 65
Афъ десна си рока ша доржи свирка бележита.
Кога свирка си засвири,
Ша собира сите пилци да си слушетъ,
Шо е тае песна гласувита;
Ша си фырка и на висе небу, 70
Дуръ на Бога свирка да си свири.
Така са самъ, сестру, измамила
Та се сфодихъ с' ясну сонце мое либе.»
„Трала ми си, сестру, три месеци,
Потрай си ми още два дни, 75
Дуръ да ида на край земе,
Да си терамъ мое сестра Юда хиким џийка,
Шо си има бильки родувити.
Мольба ша й се моле,.
Да си дойде тука дуръ при тебе, 80
Да та лечи билька да та пои,
Да си родишъ мышку дете бележиту.»
„Иди сестру, немой стои,
Чи не мога вече да си трае!
Дано млогу да се не бавишъ.» 85
Та си фыркна Юда да си фырка,
За день утишла на край земе.
Тамъ си тера Юда хикимџийка,
Исфодила сита Юдинска земе,
Па не може да си найде Юда хикимџийка, 90
Дуръ утиде на Юдинску езеру,
Де се банетъ млади Юди все бульки,
Тамъ си найде Юда хикимџийка,
Чи си бере билька родувита,
Та и вели утговори: 95
„Утъ Богъ нашла Юду хикимџийку!
Сита земе самъ убишла да та терамъ,
Па не можехъ да та найда.»
„Шо ма тераш, Мора Юду, шо ма трысишъ?»
„Ша та карамъ Юду дуръ на средъ земе, 100
Да си лечишъ рожба халувита.»
„Иди си ми Юду, не духождамъ!
Сонце си ма праща дуръ при наше сестра,
Да си ида билька да га пое,
Дано си роди дете бележиту; 105
Ела езеру е присыхналу,
Ниту билька има родувита;
Та се чудум чуде шо да праве
Шо да праве шо да сторе?»
„И язъ сестру, за сова-та терамъ! 110
Язъ самъ била дуръ при наше сестра,
Какъ и самъ видела рожба халувита,
Натыжилу ми се, нажелилу ми се,
Та си дойдохъ тебе да си терамъ,
Да та карамъ дуръ при нее, 115
Да га лечишъ билька да га поишъ,.
Дано си роди мжжку дете бележиту;
Хемъ утъ мока да се куртолиса,
Три месеци се бахтала и мочила!»
Какъ ми чула Юда хикимџийка, 120
Завикала мощне, заплакала,
Гласъ й се слуше дуръ на небе,
Де га дучу Вишню Бога,
На сонце си вели утговори:
„Сончице, мое златну сончице! 125
Я сончице, какъ си греешъ пу заме-та,
Не ли си виделъ нейде Юда хикимџийка
И неини-те ду две сестри?
Сега има три месеци
Утъ какъ не се душли на небе-ту 130
На небе-ту дуръ при мене,
Днеска още рану глас си чухъ утъ земе-та,
Чи си плаче, чи си ви|ка Юда хикимџийка,
Та не знамъ шо е толку цвижба?»
Утговори ясну сонце: 135
„Ой ти Боже, мили Боже,
Заръ незнаешъ шо си тегли Жива Юда,
Жива Юда мое пырве либе?
Три месеци има утъ какъ се е замочила,
Да си роди мыжку дете бедежиту, 140
Па не може да си гу роди,
Та ша си загине млада и зелена,
Хикимџийка Юда ша си га пои билька родувита,
Ела езеру е присыхналу,
Та си нема билька родувита; 145
За сова си вика Юда хикимџийка,
Гласъ й се слуше.дуръ при тебе.
Мольба ти се, Боже, моле:
Изимъ да дадещъ на тои-те кладнеци,
Да си пратетъ силна дожда на земе-та, 150
Да наполнетъ юдинску езеру присыхналу,
Да излезе билька родувита.»
„Язъ ша отворе мои-те кладнеци,
И ша прате силна дожда на земе-та,
Ела иска и ти да закриешъ тое виделина, 155
Немой да си греешъ на земе-та,
Чи хатыръ ша устане на облаци-те.»
„Мое виделина, Боже, ша занечи мое сестра звезда месечина
Дуръ да се наполни юдинску езеру присыхналу.»
Та утключи Вишну Бога ду негуви кладнеци 160
И си прати силна дождъ на земе-та;
Я сонце се занечи зад сестра си звезда месечина
Дождъ си иде тамам два сахате,
Дуръ се езеру вече припылнилу;
Лу се припылнилу и билька излезала, 165
Та набрала Юда билька родувита.
Искатъ вече да си идатъ дуръ при сестра си,
Ела нема какъ.да идатъ,
Чи си иде силна дождъ утъ небе-ту,
Та се мольба молетъ. сонце-ту: 170
„Я блесни си, сончице, на земе-та,
Да разгонишъ тие цырни облаци;
Немой вече дождъ да си иде;
Да идеме скору при тое-ту пырве либе,
Да га поим билька родувита, 175
Да си роди мыжку дете бележиту;
Немой вече да се бахте да се мочи.»
Сонце си хми вели утговору:
„Шо се Юди мене мольба молите?
Шо си сыде язъ на виделина? 180
Фатите си ду две сиви голабче-та,
Курбанъ да ги колете на Вишну Бога,
Да си заключи ду негуви кладнеци,
Немой вече дождъ да има на земе-та.»
Чудумъ си се чудетъ ду две Юди, 185
Де да найдатъ ду две сиви голабче-та?
Една другумъ си говоретъ:
„На край земе нема сиви голабче-та,
Де да идеме шо да правиме?»
Още рекоха не отрекоха, 190
Де си гледатъ утъ небе-ту ду две сиви голабче-та,
Криле хми се злату позлатени,
Очи си хми свететъ као безцени камене,
Афъ ноги си носетъ бела книга
Бела книга цырну писму; 195
Фыркатъ фыркатфъ си дойдоха дуръ при Юди,
Какъ си фыркатъ на книга си гледатъ,
Та си гукатъ и си думатъ:
„Мари Юди Самуили!
Шо стоите, шо чека 200
Нее курбанъ ша бодеме на Вишну Бога,
Да заприе силна дождъ,
Немой вече да си иде на земе-та;
Да идете при ваше-та сестра,
Да си га поите билька родувита, 205
Да си роди мыжку дете бележиту,
З тия вече да се куртолиса утъ рожба халувита.
Тия си е наше стара майка,
Що си дава храна на земе-та!»
Какъ ми чуха ду две Юди 210
Шо си пеетъ ду две сиви голабче-та,
Фащатъ си ги да ги колетъ.
Ела нема сасъ шо да ги колеть.
Мора Юда сабе бе фырлила низъ гора зелена,
Тера си га не може да га найде. 215
Ега гледатъ афъ средъ езеру сребрену ношче,
Шо падналу утъ небе-ту,
Та гу зеватъ и си колетъ ду две сиви голабче-та;
Ги заклаха курбанъ дуръ на Вишну Бога.
Дуръ тога се небе разеснилу, 220
Та си блесна ясну сонце да си грее.
Ду две сиви голабче-та не били заклани,
Па си фыркнаха на висе небу дуръ при Бога;
Чи не се били сиви голабче-та,
Лу се били ду два Дефа, 225
Шо си праветъ изметъ дуръ на Бога.
Ду две Юди си фыркнаха да си идатъ на средъ земе,
Да си видетъ шо хми прави милна сестра?
Дуръ да клепне сонце утидоха на край земе.
Там си гледатъ милна сестра, 230
Чи се бахте да си роди мыжку дете;
Какъ ги виде заплакала, завикала,
Солзи рони изъ очи-те,
На сестри си се мольба моли,
Да си тератъ билька родувита. 235
Шо си бе Юда хикимџийка,
Мощне й се натыжилу,
Натыжилу, нажелилу,
Та ни постое, ни почека,
Лу искара утъ пазуфи билька родувита, 240
Та запои сестра си Жива Юда;
Лу е пила билька родувита
И е дете навырвилу да излезе;
Още день не поминалу рожба се родила.
Падна дете на земе-та, 245
Утъ шо си е бележиту земе се потресла!
Загырмилу на небе-ту затрещелу!
Сонце още предъ зорница е изгрелу,
Да си види ду негуву мыжку дете:
Лику му е као ясну сонце! 250
Има криле пудъ мишница!
Афъ десна си рока доржи свирка бележита!
Лу е на земе падналу,
На майка си продумалу:
„Ой ле, мале, мила мале! 255
Дай ми, мале, биска да си бизамъ,
Чи ша свире свирка бележита.»
Та бизалу шо бизалу,
Меракъ млогу има на свирка-та,
И бизае и си свирка гледа! 260
Какъ засвири свирка бележита,
Шо се пилци пу небе-ту,
Се собраха да си слушетъ песна гласувита,
Шо га нема нийде пу дюне-та,
И си слушетъ и си хору игратъ, 265
Дуръ и тие планини заиграха!
Утъ шо беше свирка гласувита,
Сите крале пу земе-та си га чуха,
Са се чудумъ чудетъ шо е сова чуду?
Сите велетъ, чи е свирка на небе-ту, 270
Си га свиретъ малки Дефове;
Я шо си бе юдинска крале,
Си ми гледа горе на звезди-те,
Да му кажетъ де си свири свирка гласувита?
Гледа си ми три дни и три нощи, 275
Та му звезди не казувитъ,
И тие се утъ свирка умаяни!
Дугледа гу ясну-ту сонце,
Та му вели утговори:
„Е бре кралю, е бре стари деду! 280
Шо си гледашъ горе на небе-ту?
Гласувита свирка не е тука на небе-ту,
Тя е долу на земе-та,
Си га свири мое мыжку дете.
Мое мыжку дете тое пырву мнуче, 285
Той си свирка свири на средъ земе.
Да закарашъ сите крале и бануве,
Да идете на край земе при мое-ту мыжку дете,
Да видите како си е бележиту;
Да си гостишъ ти сите крале и бануве, 290
Да ги гостишъ да ги поишъ,
Чи си имашъ бележиту мнуче.
Кога вече гозба си дуфтасашъ,
Да си земешъ тое керка Жива юда
И мое бележиту мыжку дете, 295
Да си ги уткарашъ на тои сарае,
Да си гледашъ мое дете дуръ да си порасне.
Той не ша иска с тебе да си дойде,
От си нема име да се рука,
Дуръ му име не кажешъ, 300
Не ша дойде афъ тои сарае;
Да гу рукнешъ, дума да му продумашъ:
„Хаде мнуче, Уфренъ юнакъ, афъ мои сарае,
Таму да си свиришъ свирка гласувита;»
Лу какъ ща си чуе негуву-ту име, 305
Ша си фати свирка афъ рока-та.
Та ша фыркне као пиле найфыркату;
Дуръ да яхнешъ ти бырза-та коне,
Той ша иде афъ тои сарае.
Иди сега кажи на крале и бануве.» 310
Дуръ да иде Юдинска крале при крале,
Тие се утъ свирка умаяли,
Та легнали као мертви на земе-та?
Дуръ да си ги дигне му се дудеелу,
Утмалъ као упиени станали, 315
Той имъ вели утговори:
„Е бре, седемдесе крале, хемъ бануве!
Не е била свирка на небе-ту,
Туку си е тука на средъ земе,
Мое мнуче си га свири; 320
Да идеме скору на средъ земе,
Да си виде мое милу мнуче;
Хемъ да си ва гозба госте,
Чи ми се е родилу мнуче бележиту.»
Та яхнаха сите крале и бануве, 325
Кой на бырза коне, кой на люта ламие;
Колку фодетъ свирка си е още погласувита,
Утидоха вече на сред земе.
Ега да видетъ шо ша видетъ:
Ду три юди, ду три сестри, си седетъ на зелени ливаде, 330
Афъ средъ техъ си седи малку дете,
Утъ лику му грее ясну сонце!
Афъ рока си доржи гласувита свирка.
И си свири песна хорувита,
Та си игратъ хору пилци и планини! 335
Не можеха да си траетъ седемдесе крале,
И тие ми станаха хору да играетъ,
Та играха малу млогу две недели,
Дуръ хми се е вече дудеелу,
Ела си се умаяни као утъ люта ракие, 340
Мольба му се сите молетъ,
Да устави свирка гласувита,
Гозба да ги гости юдинска крале;
Той имъ мольба не слуше,
Лу си свири още погласувиту. 345
Тога си му юдинска крале вели утговори:
„Е бре мнуче, Уфренъ юнакъ!
И язъ ти се мольба моле,
Остави си вече свирка гласувита,
Седемдесе крале малку да починатъ, 350
Да си ги гозба госте,
Чи си имамъ мнуче бележиту.»
Дуръ тога е Уфренъ свирка уставилу,
Та си изъ редъ гледа седемдесе крале,
Си ги гледа и ги пита кой утъ де е? 355
Та си гости юдинска крале седемдесе крале,
Гости ги и ги пои тамамъ три дни и три нощи.
Вече искатъ крале да си идатъ.
Малку дете си хми вели утговори:
„Идите си с Богомъ сега крале! 360
Утъ година пакъ да дойдете на средъ земе,
Язи тука града ша си граде,
Тука ша си е мое столнина,
Жюмбушъ да правите на мое-та свадба.»
Сова рече не отрече, 365
И си фыркна горе на небе-ту,
И на небе малку свирка да посвири.
Я юдинска крале си закара Жива юда,
Та утиде на юдинска земе,
Си седеше таму афъ сарае-ту. 370
Уфренъ юнакъ ми се бави ифратъ млогу,
Седелъ ми е на небе-ту тамамъ година.
Вече дойде време да се жени,
Ела нема либе спроти негу,
Та се жели, свирка вече не ми свири; 375
Си утиде на юдинска земе при майка-си.
Утъ жельба е падналъ болан да лежи,
Боланъ лежи ша умрие.
Лу кой иде си гу пита,
Шо си има на сорце-ту? 380
Той си имъ не казува.
Утмалъ се е дусетила Жива Юда,
Чи си иска да се жени,
Ела либе нема спроти негу,
Та си фоди дуръ при негу на потстеле-та: 385
„Кажи, сину, оти боланъ лежишъ?
Шо си имашъ на сорце-ту?»
„Немамъ нищу, мале, на сорце-ту,
Лу ми дойде време да се жене,
Ела либе нема спроти мене.» 390
„Стани, сину, утъ потстеле,
За сова ли ти кахыръ берешъ!
Язи ша ти каза де си има либе за тебе,
Хемъ ша можешъ тина да я земешъ;
Лу какъ ша ти чуе свирка, 395
Сама пу тебе ша навырви! «
На Уфрена дуръ тога му сорце дойде,
Та си стана утъ потстеле,
Афъ рока си зе гласувита свирка,
Та ми свири и ми пее тамамъ две недели. 400
Дуръ тога е майка попиталу:
„Кажи, мале, дека има либе спроти мене?
Аку има нейде да га терамъ.»
„Има, сину, либе спроти тебе на край белъ Дунавъ,
Кральска керка си е дюнягюзеллийка, 405
Шо га нема нийде на дюне-та;
Ела татку има као люта змие,
Не й дава да се жени,
Той си иска лику да й цалива!
Млогу пыте е бегала утъ негуви пусти сарае, 410
Па га фаща и га враща.
Сега му се е на умъ наумилу,
Та га има фнетре афъ зандана,
На порти седетъ ду две люти змии,
Шо си иматъ пилски криле та си фыркатъ, 415
Не й даватъ да излезе утъ вунъ зандана;
И да излезе, па га фащатъ.»
„Язи, мале, ша си омамъ люти змии,
Та ша флеза дуръ при нея афъ зандана,
Да га виде да ли си е спроти мене? 420
Лу ми кажи какъ е таткуву хи име?
Кого срещна пу пыте да си питамъ,
Дека си е ду белъ Дунавъ?»
„Лу си питай дека си е дунавска крале,
Та ша найдешъ де си тече ду белъ Дунавъ; 425
Ела гледай свирка нейде да не уставишъ,
Чи ша си та люти змии младу погубетъ.»
Даде си му още и неини-те криле,
Ега си закара млада булька,
Да й тури криле пудъ мишници, 430
И тия с негу да сифырка,
Немой да ги стигнатъ люти змии.
„С Богомъ, мале!
Да ма чекашъ с млада булька.»
Сова рече не отрече, 435
И си фыркна да си иде на белъ Дунавъ,
Дуръ да иде месецъ поминалу,
Наблизи вече ду белъ Дунавъ.
Чудумъ си се сега чуди
Де ми седи Дунавска крале? 440
Нема никомъ да си пита:
Ниту чувекъ има да замине,
Ниту пиле да си фыркне.
Лу си гледа на край Дунавъ сура ламие,
Тя си му се кани млогу люту, 445
Не му дава да замине презъ Дунава;
Ела той си га не слуше,
Лу си фыркна още понависе;
Да прифыркне ду белъ Дунавъ;
Си ми фырка и на сонце си се моли: 450
„Сончице, милу сончице!
Я кажи ми, сончице, де си е Дунавска крале?
Да си ида на негуви сарае,
Да си виде негува-та гюзелъ керка;
Аку си е дюнягюзеллийка, 455
Да си боде мое пырве либе.»
На сонце си думилелу,
Та му вели утговори:
„Бре Уфрене! башъ свирелжие!
Язи да ти каза де си е Дунавска крале, 460
Лу се боимъда не таму младу погинешъ,
Чи си таму има люти змии.»
„Кажи си ми, сончице, немой се боишъ,
Язъ си имамъ свирка бележита
Що умава люде и пиле-та, 465
Свирка ша умае и люти змии.»
„Фыркни си ми още понависе,
Та ша видишъ шарени сарае,
Шо се наградени утъ елмазъ каменъ,
Афъ средъ дори има теманъ занданъ, 470
Де си седи кральска керка.
Шо га нема нийде на дюне-та.»
Какъ си фыркна Уфренъ юнакъ понависе,
Афъ средъ полету си дугледа шарена сарае,
Наградени утъ елмазъ каменъ; 475
Афъ средъ дори си гледа теманъ занданъ,
Лу га виде сорце му се шанландиса,
Лику му се мощне засмее,
Та си слезе утъ висе планина,
И утиде на кральски сарае. 480
Утъ порти си още засвири свирка гласувита,
Та си ума Дунавска крале и две люти змии,
Шо чуваха кральска керка афъ зандана.
Та ми флезе фнетре афъ зандана,
Де си найде чи си плаче кральска керка; 485
Дюнягюзеллийка беше шо га нема нийде на дюнета.
Какъ га виде мощне га бендиса,
Та й вели утговори:
„Отъ ми плачешъ, кральску керку?
Отъ ми ронишъ дребни солзи? 480
„Е бре юначе, бре делию!
Какъ да не плака, солзи да не роне.
Сега три години има шо не самъ утъ занданъ излела,
Юнаци мое гиздавина да си видетъ,
Мене тие да залибетъ.» 495
„Фоди сега ти пу мене,
Ша си бодешъ мое пырве либе,
Хемъ ша бодешъ башъ кралица на земе-та.»
„Молчи, молчи бре юначе!
Да не си та чуетъ ду две люти змии, 500
Чи ша си та младу погубетъ.»
„Язъ самъ люти змии умаялу,
Као мертви на земе-та си лежетъ!»
И си дума дума и си свирка свири,
Малку свирка да устави, 505
Люти змии се разбудеватъ.
Та си навырви кральска керка пу Уфренъ юнакъ.
Лу се порти изминали
Люти змии се разбудили,
Та ги гонетъ да си фатетъ кральска керка. 510
Уфренъ юнакъ й тури майчини си криле,
Да си фырка и тя на висе небу.
Ела не се знае какъ се фырка,
Га стигнаха вече да га фатетъ.
Писна, викна да си плаче: 515
„Шо да праве, Боже, сега шо да сторе?
Люти змии млада ша ма погубетъ.»
Дуръ тога ми Уфренъ засвири песна
Шо умава као люта ракие,
Та си ума ду две люти змии, 520
Паднаха на земе-та као мертви,
Та искара Уфренъ потайну си ношче
И убоде ду две люти змии на сорце-ту,
Утъ техъ истекоха ду две крывави реки:
Една тече каде угрева, 525
Я друга-та тече каде заходъ.
Дуръ тога си на либе вели утговори:
„Фыркай, либе, да идеме на. наше-та земе,
Да си видишъ мое мила майка.»
Та си утиде на техна-та земе, 530
Утъ далечъ на майка си рука:
„Я излези, мале, да си видишъ тое мила сныха.
Да ли меса тя за мене?»
„Меса, сину, мощне си е харна,
Лу си заправи силна свадба, 535
Та си калесай сите крале и бануве,
Да ги гостишъ да ги поишъ.»
Та заправи силна свадба,
Си калеса сите крале и бануве;
Свадба е траела три месеци. 510
Дуръ да им се свадба свырши,
Масторе свыршили и негува града,
Де си тури негува силна столнина.
Та заптиса сита земе да повеле,
Земе си повелеше и си свирка свиреше,
Да си жюмбушъ чини с прве-ту либе. 545
Сова чуду ми е сторилъ Уфренъ юнакъ!
И е устаналу песна да се пее,
Да се помни негуву-ту бележиту име,
Утъ Бога зраве, утъ мене песна. 550

Бре Орфене млади свирелжия!
Сички юнаци сырце иматъ,
Кой на пушка, кой на сабя;
С пушка дребна лова да ловетъ,
Со сабя на юдинску поле да се биятъ, 5
Единъ другумъ намъ да си дадатъ.
Орфенъ младъ юнакъ сырце нема
Не на пушка не на сабя,
И той со пушка дребна лова да лови,
Стару си майку даръ да утнесе, 10
Сладка вечеря да си зготви,
Кога на трапеза седне.
Да си яди дребна лова,
И Орфена фалба да си фали,
Чи си има юнакъ надъ юнаци! 15
Нитъ на сабя сырце има,
Сосъ юнаци на юдинску поле да се бия,
И той намъ да си даде,
Сички Юди да зачуди.
Тая дарба Орфенъ си не има 20
Лю си има сырце свирка да си свири,
Лю дэ иде в рыки си свирка дыржи,
Кога засвири тая юдинска свирка,
Сички Юди се на поле збиратъ,
Да си слушетъ шо е тая свирка 25
С коя дуръ и планини заиграватъ
Та се люлетъ какъ се люле малку дете въ люлка!
Раста Орфенъ що раста
Дойде время да се жени,
Сите Юди искатъ зетя да гу сторетъ 30
Коя со керка, коя со мнука.
Нему си се на сырце не слага!
Иска мома спроти негу да си тера:
Утъ лику хи ясну сонце да си грея!
Коси хи ду земя да се влачетъ! 35
Ут майка си прошка тера
Да гу пусне пу земя да се шета,
Любу спроти негу да си тера,
Белки да си найде каква-ту той си иска?
Той хи прошка тера, 40
Тя му прошка не дава:
„Седи сину, ми пу земя ходишъ,
Чи си едно на майка!
На тоя свирка ща каскандисатъ
И тебе младу ща погубетъ 45
Ду мои петъ душманки все Юди.
Сетне майка що ще прави?
Какъ ща седи в тия сарая сама самичка
Сама самичка кату кукувица?»
Орфенъ хи вэли ютговори: 50
„Ой ле мале, стара Юда!
За това, ти кахыръ ми берешъ!
Язъ сосъ свирка сички душмане ща си омамъ
Та сосъ мене ща се побратетъ;
Сал' ти се молбе моля, 55
Да си ми изимъ дадешъ,
Да исфоде сичка земя,
Да си ида дуръ на земя Харабия.
Харабиня краля има десетъ моми,
Утъ сичка тяхъ сонце грея! 60
Утъ какъ си се утъ майка си паднали
Чувешку оку още не ги е видялу!
Утъ сарая вонка не изляватъ,
Ду ся ашикъ на нищу не се станали.
Лю язъ таму да си ида, 65
На моя свирка ашикъ ща си станатъ,
Ща излязатъ свирка да ми видетъ
Та ща зема язи наймалка-та кралска керка,
Наймалка-та кралска керка що си е спроти мене!
Утъ лику хи сонце грея! 70
Коси хи се пу земя влачетъ!
Лю що си ми каза моя чиче Самувила,
Чи си на Харабия има такава мома,
Що си е спроти мене,
Сырце ми е за нея трепналу. 75
Аку нея не си зема
Язъ младу ща си умра!»
Какъ си чу майка му стара Юда
Отъ сырце издыхна и му вели ютговори:
„Утъ Богъ да найде тоя чиче Самувила. 80
Що ти каза за тие десетъ моми!
Язи прошка не ти давамъ
Да си идешъ на земя Харабия.
Земя Харабия е на край земя,
На край земя близу ду това цырну моря, 85
Дека седи Фейска краля,
Та си сыди на цырнуморски Юди;
Тие Юда лю кой юнакъ видетъ,
При Фейска краля гу уткаруватъ,
На негу изметъ да си чини, 90
Утъ дека вейке не се враща.
Утъ това се е и моря нарекло цырну,
Оти си млогу майки поцырнява.»
Какъ си чу Орфенъ младъ свирелжия.
Чи си му майка прошка не дава, 95
Да исфоди сичка земи
Да иде и на Харабия земя,
Утъ желба падна боланъ да лежи.
Боланъ лежи и се чуди що да прави,
Що да прави какъ майка да кайлатиса? 100
Майчина прошка да му даде
Да си иде на Харабия земя.
Прати слуга да си рука ду негува чиче,
Тя да си му каже що да прави.
Какъ утъ майка прошка да си земе? 105
Чиче му е утишла на деветъ планини,
Да си види ду нехини деветъ керки
Що си праветъ в ний деветъ планини?
Там е седяла ду неделе время.
Дуръ е сонъ сонила, 110
Чи си Орфенъ боланъ лежи,
Боланъ лежи ще да умрие.
Тога си Самувила стана
Та си утиде в Орфенува стара града
Да си види що ми прави Орфенъ свирелжия? 115
За три дни на деветъ планини утишла,
За три часа в Орфенува града стигнала,
Сички гори утъ варкости подроби!
Лю що си в Орфенува града утиде
Утъ порти се подрукна: 120
„Що ти лежишъ, Орфенъ младъ свирелжия?
Та не станешъ да си земешъ тоя свирка,
Да засвиришъ лесна жалустива,
Дуръ и планини още и жювини да заплачатъ!
Тога и тоя майка да заплаче, 125
Прошка майчина да ти даде,
Да си исфодишъ сичка земя,
Да си идешъ дуръ на земя Харабия,
Таму любу спроти тебе да си наидешъ.»
Какъ си чу Орфенъ младъ свирелжия 130
Що си му чиче Самувила каза,
Сырце му се утъ радость надигна.
Та си стана утъ потстеля
И си зе ду негува гласна свирка,
Та засвири песна жалустива, 135
Свирка свиреше и песна напеваше:
„Утъ Богъ да найде мое стара майка!
Що не си ми прошка дава,
Да си ида на земя Харабия,
Любу спроти мене да си найда: 140
Язъ утъ майка младу ща си погина!»
Утъ що свирка харну свиреше,
И песна желостну напеваше,
Сички пилци окол му се собраха,
Изъ очи си солзи ронетъ, 145
Чи Орфенъ ща си погине,
Дуръ тога е и майка му заплакала,
Сырце хи се умилалу,
Утмалъ душе приговори:
„Бре Орфене мили сину! 150
Ду ся ти майка прошка не даваше,
Да си исфодишъ сичка земя,
Да си идешъ дуръ на земя Харабия,
Да си терашъ любу спроти тебе,
Чи се бояхъ нящу зло да не патишъ? 155
Оти си е земя Харабия
На край земя близу ду цырну-ту моря,
Дека седи фейска краля,
Та си сыди на цырнуморски юди;
Тий юди се мощне песнопольки, 160
Лю кой юнакъ видетъ,
Сосъ песни гу при Фейска краля уткаруватъ,
На негу изметъ да си чини,
Утъ дека вейке не се враща.
Ся си ти прошка давамъ, 165
Лю де искашъ да си идешъ,
Язъ се уздамъ ти со свирка да навиешъ,
Още и сосъ песна да надвалишъ песнопольки юди,
И пакъ да си дойдешъ на наше стара града,
Тоя майка сосъ радость да та дучака, 170
Да си види и сныха на дома си.»
Орфенъ свирелжия си устави песна желустива
Та засвири песна хорувита,
Хору Юди да играятъ,
Сырце да му се зарадува, 175
Чи му майка прошка даде,
Да исфоди сичка земя,
Любу спроти негу да си найде.
Какъ си чули юди свирка хорувита,
Сички се собраха хору да играятъ; 180
И Орфена млада свирелжия да испратетъ.
Колку Юди хору си играятъ,
Още толку планини се люлятъ,
Окол' Орфена птици фыркатъ,
Ваз негу вейки сивлиеви фырлетъ! 185
Играха Юди хору що играха,
Орфенъ си свирка вейке зепря,
Песна хорувита вейке не напева,
На майка си рыка цалуна,
Та си навырви да си ходи пу сичка земя. 190
Вырвя що вырвя дойде на земя Арабия.
Още в' Харапска града не е флялъ
Песна сладка си засвири,
Свирка си се слуше дуръ на висе небу!
Сички велетъ и се карба каратъ: 195
Едни велетъ чи се цырнуморски Юди,
Други велетъ, чи си е Орфенъ младъ свирелжия
Що се фалба фали пу сичка земя!
Сички излягоха да си видетъ
Кой е това свирелжия? 200
Излягоха и десетъ кралски керки,
Да си слушетъ тая сладка песна.
Ду тога тие не беха изляли вонка утъ сарая,
Нит' чувешку оку ги бе виделу.
Кога утъ сарая излягоха 205
Изгряха кату десетъ сонца!
На сички очи се заблескаха,
Се маеха кату в' магла денувита!
Саму на Орфенъ очи не заблескаха,
Се почуди за тяхна-та гиздавина, 210
Утъ сички сонце грееше,
Я що бэше наймалка-та,
Утъ нея ду две сонца грееха!
На Орфенъ се молба молетъ,
Да посвири тая свирка, 215
Да поиграт хору Арабийску,
Орфенъ си засвири песна хорувита,
Та играха хору десетъ кралски керки
Малу млогу тамамъ две недели;
Тие си се мычетъ Орфена да уморетъ, 220
Орфенъ си се не уморява,
Лю си свири песна хорувита посладку.
Дуръ се моми умориха,
На земя паднаха поклонъ да му се поклонетъ;
Дуръ да падне и наймалка-та, 225
И тя поклонъ да му се поклони.
Той я фати за лева-та рыка
И побягна пу широку поля.
Я що беха ду нехини деветъ сестри,
На сестра си мощне каскандисаха, 230
Чи ща земе Орфенъ младъ свирелжия.
Си утидоха на таткуви сарая,
На татку си вэлетъ и говоретъ:
„Ой ли, тате, мили тате!
Утъ Богъ да найде наше наймалка-та сестра 235
Що си потапта тоя таткува лакардия;
Излягохме да си видимее Орфенъ младъ свирелжия
Какъ си свири мощне сладка песна,
Се фатихме и хору да играемъ,
Дуръ да хору завыртиме 240
Тия си Орфена залюби,
Та с' негу побягна низъ широку поля.»
Какъ си чу Арабийска краля,
Чи е керка му с' Орфенъ побегнала,
Си искара ут негуви темни зандане 245
ду две люти фыркувити змии,
Та хми вели и зарыче:
„Лю де да е моя керка да я фатиге,
С' ваши утровити уста да я усмыртите,
Чи тия си потапта моя лакардия!» 250
Какъ си чуха ду две фыркувити змии,
Си фыркнаха низъ висе небу
Да си гонятъ наималката кралска керка.
Денъ фыркаха и я вейке наблизиха.
Кралска керка си заплака: 255
„Утъ Богъ да найдешъ, бре Орфене,
Ти мене млада ща погубишъ!
Мой татку си е пратилъ ду негуви люти змии
Мене с' утровити уста да си усмыртетъ.»
Орфенъ хи вели ютговори: 260
„Ой ти кралска керку моя любу!
Ду кога е ОрФенъ с' тебе,
Ти що си плачешъ и се боишъ?
Язъ за тебе душе ща си загубе,
Лю тебе си не уставемъ.» 265
Още речь-та не отрече
И ду две фыркати змии си дойдоха,
Уста зинаха мома да погылнатъ.
Орфенъ си обзе ду негува гласна свирка
Та засвири песна мощне желустива, 270
Дуръ се ду две змии умаяха,
Кат' умряли паднаха на земя да се валетъ!
Тога си Орфенъ свирка запря,
Та искара ду негува люта сряла
И усряли на сырце ду две змии, 275
Утмалъ змии продумаха:
„Утъ Богъ да найдешъ,
Орфенъ младъ свирелжия!
Що ти ний зло усторихме
Та си насъ со тоя сряла усряли?
Наши ясни крыви дано тебе да помычетъ!» 280
Това змии утмалъ душе продумаха,
И истекоха утъ тяхъ ду две крывави ряки,
В' цырну моря си течаха
И си великумъ гласумъ рукаха:
„Ой ти фейска краля нашъ побратиме! 285
Молба гуляма ти се молиме:
Ега презъ тука мине Орфенъ свирелжия,
Сасъ наймалка-та керка на Харапска краля,
Нему нищу да не усторишъ,
Лю да повелишъ на той цырнуморски юди, 290
Да си зематъ тая кралска керка,
Тя на тебе изметъ да си чини;
Да не давашъ Орфенъ да я земе,
С' нея фалба да се фали,
Чи е ду две змии усрялилъ.» 295
Ду две ряки с' цвикане си рукаха,
Дэ ги дучу фейска краля,
Ти си рукна ду деветъ негуви юди
И имъ вели ютговори:
„Лю ега презъ тука помине Орфенъ свирелжия, 300
Вия свирка да не му слушете,
Лю да гледате любу да му земете,
На моя столнина да я дукарате,
На мен' изметъ да си чини,
Немой Орфенъ с' нея фалба да се фали, 305
Чи е ду две змии усрялилъ.»
Лю що чуха ду деветъ цырнуморски юди,
Утидоха на край цырну моря,
Да си чакатъ Орфенъ младъ свирелжия.
Да си зематъ ду негуву любу. 310
На Орфена за това му на умъ не дойде,
Та утиде на край земя на цырну-ту моря,
Да си види и фейска краля
Що чулякъ е и той на земята?
Та се сички утъ негу боетъ. 315
Лю що си утиде на цырну-ту моря,
Цырмуморски юди гу посрещъ посрещнаха,
Орфенъ си имъ вели ютговори:
„Богъ помабогъ ви цырнуземски юди!
Дека седи ваше фейска краля? 320
Искамъ негу да си виде,
Чи сме млогу побратиме.»
„Далъ ти Богъ добро, Орфенъ младъ свирелжия!
Що та врагъ тука нанесе,
Да погубишъ тоя пырву любу, 325
Тоя пырву любу ясну сонце,
За коя си толку земя исфодилъ!
Фейска краля ни е порычка порычалъ:
Лю ега презъ тука минешъ
Тоя любу да си земеме, 330
Да я уткараме на негува столнина,
На негу изметъ да си чини;
Немой ти с' нея фалба да се фалишъ,
Чи си за нея усрялилъ ду две змии.»
Орфенъ какъ си чу грабна свирка в' рыки 335
Да засвири песна желувита,
Дано юди с' песна си умая,
Немой любу да му зематъ;
Той си свирка свири
Я юди му се присмяватъ! 340
Ютговори пырва юда:
„Свири, Орфенъ, свири лю колку искашъ,
Назе ти не можешъ да умаешъ.»
Той си пакъ свирка не уставе;
С' десна рака свирка си дыржи, 345
Я с' лева си дыржи ду негуву любу.
Немой юди да я грабнатъ.
Сички юди се умаха утъ негувя свирка
И паднаха на земя-та кату мыртви!
Утъ Богъ да найде стара юда Самувила, 350
Що си бэ с' три глави и опашки,
Имаше си и омесъ змийовити;
Нит' се умава, нит' на земя пажда,
Лю си гледа какъ да грабне ду негуву любу?
Що се бэше умала уть желувита песна. 355
Свири Орфенъ свири тамамъ три месеци,
Дуръ му се е вейке дудялу,
Та устави свирка, да почине,
Лю що си свирка заустави
И стара юда си закара ду негову любу; 360
Уши хи запуши с' нехини змийни рыки,
Немой да слуше Орфенува песна
И назади да се враща.
Лю какъ виде Орфенъ младъ свирелжия,
Чи му стара юда любу грабна, 365
На земя-та падна и му душе прималя,
Утмалъ душа приговори:
„Утъ Богъ нашла стара юда
Стара юда утъ змия породена!
Какъ ти на умъ дойде, 370 На любу да запушишъ тенки уши,
Немой моя свирка да си слуше,
Да се назади пу меня не вырне;
Ама язи любу пакъ си не уставемъ;
Лю ду де сумъ на тая земя 375
За нея ща си мисле какъ да си я зема?»
Това Орфенъ утмалъ душе си продума,
Та си стана и утиде при фейска краля,
Белки си се той желба нажели,
Да си му даде пырву любу, 380
Пырву любу утъ коя си сонце грея,
Окол' фейска краля си стояха моми
Моми все на отбуръ утъ кои си сонце грееше!
Близ' ду негу си стоеше и негуву пырву любу,
Лю какъ си гу тя виде сулзи хи затекоха 385
И му вели ютговори:
„Утъ Богъ да найдешъ, бре Орфене!
Що си мене излыга,
Та си ма утъ мои сестри отдели;
Ти не си билъ вряданъ любу да си чувашъ! 390
Ся тука що да праве
Що да праве що да сторе?
Какъ да седе тука сама самичка
Безъ татку, безъ майка още и безъ сестри
Кату утъ небе паднала!» 395
Орфенъ какъ си чу тие желни лакардии,
Навырви да си иде на негува земя
На негува земя при стара си майка,
Белки тя си му лякъ каже,
Какъ да си любу куртолиса? 400
Тамамъ утъ фейски сарая излезе
Дойде стара юда Самувила,
Да се мычи и негу да заприе,
На фейска краля изметъ да си чини;
Си искара ду нехина камбуръ сряла 405
Да гу усряли в'средъ сырце-ту.
Орфенъ какъ си виде стара юда
Мощне се разеди, разлюти,
Та си искара ду негува маламна сряла
И усряли стара юда в' сырце-ту. 410
Та си пырсна да си бяга пизъ широку поля.
За три дни на негува си града утиде,
Де си найде стара майка чи си плаче.
Орфенъ хи вели ютговори:
„Богъ помабогъ, ти майку стара юду! 415
Дали мене плачешъ,
Оти си се мощне млогу забавихъ?
Или в' наши сарая нящу е станалу?»
„Далъ ти Богъ добро, Орфенъ мили сину!
Добре ми дойде, мили сину! 420
На мене си, сину, хабаръ дойде,
Чи е фейска краля тебе младу попленилъ,
Та за това си язи плака.
Не ли си найде, сину, любу спроти тебе
Та си се саму самичку назади вырна! 425
Майка ти чакаше сныха да дуведешъ
На стару время изметъ да ми устори.»
Изъ Орфенуви очи кату ряка сулзи затякоха.
Утмалъ на майка си продума:
„Мале ле, мила мале! 430
Язъ си найдохъ любу спроти мене,
Биле още поубаву:
Утъ лику хи две сонца греяха!
Коси хи се пу земя влачеха!
Тя моя свирка какъ си дучу 430
Сама пу меня навырви,
Та се западихме низъ поля широку,
Поскору при тебе да си дойдеме.
Я що си беха ду нехини деветъ сестри,
На нея си мощне каскандисаха! 440
Татку си мощне люту насырчиха,
Та си прати ду две люти фыркувити змии,
Да на гонятъ, да на фатятъ,
Ду негува малка керка сь утровити уста да усмыртетъ,
Оти му е лакрдия потаптала! 445
Ду две люти змии краля услушеха,
Та си фыркнаха низъ висе небу
Да на гонятъ да на фатятъ.
Денъ фыркаха и на наблизиха.
Моя любу, мале, си заплака: 450
„„Утъ Богъ да найдешъ, бре Орене!
Ти мене млада ща погубишъ.»»
Кога, мале, вейке змии наблизиха
Уста зинаха мома да погылнатъ.
Язъ сиобзехъ ду моя златна свирка 455
Та засвирихъ песна мощне желустива,
Дуръ си ду две змии умахъ,
Кат' умряли паднаха на земя да се валетъ!
Тога си язъ свирка запряхъ,
Та искарахъ ду моя люта сряла, 460
Та усрялихъ на сырце ду две змии,
Утмалъ змии продумаха;
„Утъ Богъ да найдешъ,
Орфенъ младъ свирелжия!
Ща ти ний зло усторихме
Та си назе со сряла усряли? 465
Наши ясни крыви дано тебе да помычетъ!»
И истякоха, мале, утъ тяхъ ду крывави ряки,
В' цырну моря си течаха
И си великумъ гласумъ рукаха:
„Ой ли фейска краля нашъ побратиме! 470
Молба гуляма ти се молиме;
Ега презъ тука мине Орфенъ свирелжия
Сасъ наймалка-та керка на Харапска краля,
Нему нищу да не сторишъ,
Лю да повелишъ на тои цырнуморски юди, 475
Да си зематъ тая кралска керка,
Тя на тебе изметъ да си чини;
Да не давашъ Орфенъ да я земе,
С нея фалба да се фали,

Дата добавления: 2015-06-28